Името на диригента Георги Димитров отдавна е предупреждение – за работа, за непримиримост към видовете музикантско лекомислие и най вече за това, че ще предложи силен, автентичен, но и индивидуален музикантски прочит на всеки свой концерт. Оказа се, че никога не съм правила публичен разговор с него. Независимо че съм имала десетки много интересни срещи с него. Днес бележитият български музикант навършва 80 години. Направо е невероятно, мислех си, когато неотдавна, за пореден път го наблюдавах на пулта пред Софийската филхармония с програмата Вагнер-Брамс. Много са текстовете-рефлексии, които съм писала във връзка с изкуството му. Писала съм и за неумолимия начин, по който подрежда оркестъра в една класическа композиция, и за видовете звук, с които означава различните стилове, и за красноречивите му, изразителни ръце, и за културата на неговите прочити, и за начините, по които формулира смисъла на един музикален текст… Всички те говорят за огромното ми уважение, за респекта, който изпитвам към големия музикант. По-особена категория е нашето приятелство – в него има и възвишения, и трапове, и смях, и разправии. Дори конфликти. Никога не сме били близки в общоприетия битов смисъл – битовата страна на паралелния ни живот не е заемала място в разговорите ни. Но от това контактите ни не са били по-малко интересни, интензивни и значими. В много случаи изпълнени с откровения и открития. Поне за мен. Ясно е, че през всичките десетилетия на нашето приятелство сме имали една главна тема. И няколко странични, но винаги свързани с професионалните ни интереси и занимания. Затова сега предлагам разговор, който представя хронологията на професионалното израстване на Георги. На мен ми беше интересен неговият разказ, който ми изясни много неща. Надявам се, че ще е такъв за всеки, за когото изкуството на Георги Димитров е необходимост.
– Познаваме се толкова отдавна, ако не ме лъже паметта от 1967 г. Имали сме много ценни за мен разговори, но никога не съм те питала за самото начало, за семейството ти, за това как реши да ставаш музикант?
– Виж, аз съм от средностатистическо семейство (смях). Баща ми беше инженер. Беше завършил морското училище на царя в Созопол като механик. Обаче след девети септември не им признават дипломите и той започна на 45-годишна възраст да учи машинно инженерство. Завърши, а по-късно им признаха и предишното образование и така той се сдоби с две дипломи. Той е от тези, които построиха Девня, които построиха нефтозавода в Бургас. Цял живот с това се е занимавал. Майка ми беше счетоводителка, но тя беше и певица. В нейния род всички пееха, пееха в църквата. Тя беше основателка на самодейната опера в Бургас.
– Как се казваха майка ти и баща ти?
– Лилия и Стоян Димитрови. Баща ми е от Пазарджик, майка ми е от Бургас. Тя е половин гъркиня. Аз съм роден в гръцки квартал. И вкъщи се говореше само на гръцки. Аз дума на гръцки не знам, не ни учеха, за да не разбираме какво си говорят. Баща ми обикновено побесняваше, защото той е от Пазарджик, с панагюрска жилка, сериозен човек. Днес такива като него са определяни с думата “мачо”. И им казваше: „Поне децата научете на гръцки.“ Обаче той беше такъв гръцки, че когато майка ми отиде в Гърция нищо не разбираше. Това беше някакъв каракачански гръцки език. Така че аз съм гръцко-панагюрска комбинация. (смях) Само ти можеш да си я представиш и тия дето са ми яли попарата.
– И как ти тръгна към музиката?
– Сега ще ти кажа. Майка ми, след работа, отиваше в операта да пее. И аз бях с нея, всяка вечер на репетиция, спях по столовете. Имаше един дядо Кольо, който ходеше из квартала с цигулка в дървена кутия и даваше уроци. Той беше много смешен човек, Бог да го прости, милия. И майка ми каза: „Защо не го вземеш нашия Жоро да видим дали ще стане работата?“ И той започна да ме учи.
– На колко години беше?
– На пет. Аз живеех на улица „Републиканска“, която преди това се е казвала „Цар Симеон“. Много по-късно си дадох сметка в какъв квартал съм се родил. Точно срещу нас живееше художникът Генко Генков. Неговата майка беше супер комунистка, лична приятелка на Цола Драгойчева. Генко Генков е роден в затвора. Майка му беше жена, тип гаулайтер. Но когато Генко го нямаше тя ни пускаше в ателието да гледаме картините му. В апартамента до Генко живееше семейството на Красимира Колдамова. Тя всяко лято идваше на гости, ние се познаваме оттогава. На същата улица беше къщата, в която живееше Емил Чакъров, а на успоредната на нашата улица, на „Оборище“ се роди Недялко Йорданов. След две преки нагоре се роди Руси Чанев. А малко по надолу, към пристанището, беше роден съученикът на моята майка Апостол Карамитев. Много по-късно си дадох сметка за това в какъв квартал съм живял. Е, това няма много общо с културата…
– Мисля, че има общо със средата, която те създава с отношение към културата.
– Особено когато Емил Чакъров започна да свири на цигулка, това беше по-късно, вече бях в гимназията, от тях непрекъснато се чуваше как свири. Майка му не го пускаше много да играе на улицата. Тя ми беше учителка по биология – строга и много добра. А моят баща не даваше и да се чуе аз да се занимавам с музика. Защо? Когато той е започна на 45-годишна възраст да учи за инженер, аз по цял ден – скръц-скръц, скръц-скръц с цигулката и той не можеше да се концентрира. И се чуваше: „Няма ли най-после да спреш?“ И какво стана? Аз завършвам прогимназия и дядо Кольо ме даде за ученик на Божидар Розенберг. Той беше чешки евреин от Прага и беше съпруг на Ана Ченкова – също съратничка на Цола Драгойчева, много възрастна комунистка, която след Септемврийското въстание бяга в Чехия и там се омъжва за Божидар. По-късно са дошли в България. Той беше един прекрасен евреин, много голям музикант. И той ме научи да свиря на цигулка. Неговата дъщеря, Юлия Джилянова, беше концертмайстор на Бургаската филхармония. При него вече започнах сериозно. Той се занимаваше много с мен. И аз засвирих. Баща ми държеше след прогимназията да кандидатствам в механотехникума. И понеже пътуваше, каза на майка ми да подаде документите ми за механотехникума. Майка ми направи всичко възможно да изтърве срока, защото аз категорично не исках да уча там, въпреки че бях много добро, послушно дете и правех каквото ми кажат. Но майка ми, гъркинята, беше много артистична – в частната опера пееше Флора от „Травиата“ – не ми подаде документите. И баща ми като се върна, побесня. И понеже беше строителен инженер, имаше връзки и тръгна да оправя нещата. Вече бяха готови да ме приемат допълнително в механотехникума, но майка ми направи един припадък и той отстъпи. Така, в края на гимназията на продукция свирих Песен от Владигеров и баща ми дойде тогава да слуша и му казват: „Стояне, много добре свири синът ти.“ Да, ама завърших и отидох в казармата. Добре че беше близо до Бургас – на десетина-петнайсет километра. И вече бях решил да кандидатствам в Консерваторията. В казармата имах един приятел – склададжия, вечер ме пускаше да свиря в склада, за да се подготвя за приемни изпити. Като се прибирах в отпуск майка ми переше всичките ми дрехи, защото миришех на нафталин страхотно…
– Значи ти вече си решил твърдо да ставаш музикант.
– В десети клас ми влезе червеят. Дотогава нямах никакво намерение. Дойде един такъв момент. Майка ми ме водеше непрекъснато на концерти, на опера, на нейните репетиции. Аз знаех целия им репертоар наизуст, спях там. Знаех „Бохеми“, „Травиата“, „Кармен“ – на български, разбира се, тогава се пееше на български, „Ловци на бисери“, всичко това. Дори пеех в „Бохеми“ „Искам конче, конче…“ (пее), знаех всички реплики и много често ме използваха като суфльор. И тогава стана нещо, което сега споделям за първи път: дойде един момент, в който започнах да чувам, да разбирам музиката, някъде към девети, десети клас. Аз съм малко къснозрейка. Изведнъж започнах да чувам музиката каква трябва да бъде… Не знам как да го обясня. Чувам не това, което свирят, а това, което трябва да бъде… Изведнъж стана нещо. Допускам, че се е случило във връзка със свиренето ми, с порастването, с пубертета… И това го имам до ден днешен и много ми помага. Между другото, като ходех на опера, в Бургас имаше една ръководителка на балета. Тя каза на майка ми: „Виж какво, ще направя една детска школа за балет, но нямам момчета. Дай ми го Жорко в школата.“ Майка ми каза: „Добре, вземи го.“ Аз бях красиво дете, малко като ангелче. Бяхме две момчета в школата. Останалите – момичета. И правим продукция. Аз и едно Наде танцуваме танц на розата и славея – имаше нещо такова – тя е розата, а аз съм славеят. Правехме и поддръжки. Баща ми като видя отсече: „Да не си стъпил повече на този балет. На мене такива извратени мъже не ми трябват в къщата.“ Край! Но защо ти го разправям? Защото балетът първо ме научи на метроритъм, второ – на пластика в движенията, на ръцете. Беше ми страшно полезно. Майка ми непрекъснато имаше такива идеи. Аз всичко дължа на нея. Тя до последния момент се грижеше за мен, да ме моделира като артист.
– Имаш ли братя или сестри?
– Имам сестра, тя е три години по-малка от мен. Тя е лингвист. Знае много езици.
– Ама май ти си бил предпочетеният от майка ти за движение към изкуството.
– Да, сестра ми е много музикална и често ми напомня, че аз съм бил привилегированият. И така балетът ми помогна много за ръцете, защото знаем, че има диригенти – много добри музиканти, но не са достатъчно пластични, изразителни в ръцете. Така. Връщам се към казармата, където свирих, свирих, кандидатствах и не ме приеха. За всеки случай кандидатствах и медицина. И там не ме приеха. Там ме скъсаха по химия. И отидох да свиря в оркестъра. Розенберг почина междувременно и аз продължих с уроци при неговата дъщеря Юлия Джилянова, която ми помагаше и започнах да свиря в оркестъра. И на втората година кандидатствах пак и ме приеха в теоретичния факултет. В консерваторията учих цигулка при Михаил Балкански. Той имаше асистентка. И те започнаха да ме убеждават: „Ти ще влезеш в инструменталния факултет.“ Аз на продукция свирих Бах – ми мажорния концерт. Ама не бях убеден, че ще стана цигулар и реших да кандидатствам дирижиране. И Мишо Балкански, който беше един аристократ – той беше концертмайстор на операта и на оркестъра на музикалния театър и преподаваше – ми каза: „Виж какво моето момче, дирижирането е коварна професия. Ще ти скъсат нервите. От теб ще стане добър цигулар.“ Но аз вече бях решил, а и първата ми жена оказа известно влияние в тази посока…
– Е, доколкото те познавам, не е било нейното влияние решаващо.
– Така е, но аз не съм искал на всяка цена да бъда диригент. За разлика от Емил Чакъров, който от дете го беше решил. При това той беше много по-добър цигулар от мен. И тогава кандидатствахме дирижиране с Буби (Георги) Нотев. И ни приеха и двамата…
– Той при Константин Илиев, ти – при Влади Симеонов.
– Да. И като завърших, отидох в Бургас.
– Бих искала да разбера какво научи от Влади Симеонов.
– Виж, той знаеше няколко симфонии, но ги знаеше прекрасно. Предимно класически репертоар. Имаше страхотна памет и знаеше как да работи с деца.
– Някак ми е интересно, че и ти, и Емил Табаков, и Емил Чакъров официално сте негови ученици.
– Да, така се получи. Въпреки че аз ходех и при Константин Илиев. Мисля, че той ме обичаше, давал ми е книги, дори е идвал на гости с дъщеря си в Пловдив. Когато правих „Лунният Пиеро“, той беше там, прегръщаше ме…Константин не показваше много на уроците си, но учениците му ходеха и се учеха от репетициите му. Аз лично се научих да репетирам от Константин. Моят маниер на работа е като неговия. Влади от време на време ни показваше с някои от неговите жестове определени моменти, но общо взето се развивахме самосиндикално. Но много ходехме и гледахме. Аз много обичах да ходя на репетиции на диригенти. Знаех как репетира Добрин Петков, как репетира Руслан Райчев, как репетира Иван Вулпе. Първо работих всъщност с Иван Вулпе. Защото ме разпределиха в Бургас. Това е много смешна история. Вулпе беше тогава главен диригент и Тодор Стойков – втори диригент. И мен ме пращат стажант-диригент. Обаче аз съм излязъл от там като последен пулт втора цигулка и сега отивам да ги дирижирам. Нали можеш да си представиш? И седя там една година, никой не ми дава ни репетиция, ни концерт. Аз ходя само да гледам репетиции и се връщам – до гуша ми дойде. И един хубав ден Тодор Стойков репетира „Тил Ойленшпигел“, аз съм в залата и той се обръща и ми казва: А бе, Гошо, я ела да те видим!“ Аз знаех партитурата, обаче не съм се качвал пред оркестър. И се качвам, и замахвам – нищо! От самото начало. И става един – Жоро Бандита, един кларинетист, който беше много добър музикант, но като човек… и казва: „Ние не сме учебен оркестър.“ И аз слязох от пулта. Това беше всичко. Избягах от Бургас, отидох в София и помолих Светозар Донев да ме разпредели другаде. Той много ми помогна тогава и ме прати в Пловдив. Там не бях стъпвал, но слава Богу, че ме разпредели там, защото беше много добър оркестър. И тогава започнах да работя с Руслан Райчев. След което дойде Добрин Петков. Междувременно бях ходил във Ваймар, където се запознах с Арвид Янсонс, който ме хареса и ме попита: „Защо не дойдеш при мен в Ленинград?“ И когато пращаха млади диригенти на специализация в чужбина – и Емил Табаков, и Пламен Джуров, и мен – попитаха ме къде бих искал и аз посочих Ленинградската филхармония и консерваторията. Това беше през 1975 година. Учих там една година.
– Разкажи малко повече за тази специализация.
– Сега, там ние имахме много високи стипендии. Ще ти дам пример: аз получавах 450 рубли на месец, а един инженер или един лекар получаваха 150 рубли. Защо ти го разправям? Защото почти през вечер канех концертмайстора на филхармонията Виктор Либерман, който беше близък приятел на Мравински и абсолютен алкохолик и жена му в бар да пием водка. Тогава пиехме много. Ходех на всички репетииции на Мравински. В тази година почина Шостакович и се свиреше много негова музика. С Янсонс работех в консерваторията с две пиана. Той беше много доволен от мен. Тогава Марис (Янсонс), синът му беше асистент на Мравински. Като изкарах годината ми дадоха дипломен концерт, но с втория състав на филхармонията – на Темирканов. Тогава свирих с много големи музиканти. Програмата ми беше: Казанджиев – Дивертименто, Хайдн – Концерт в до мажор за орган и оркестър с Ася (Анастасия) Браудо. Имаше един голям руски органист, евреин – Исай Браудо, тя му беше дъщеря и Седма симфония от Бетовен. Трябва да ти кажа, че не знам какво съм правил, но руснаците, които са безкрайно всеотдайни, просто бяха много възторжени. Дадоха ми дипломата. Но ходех на всичките репетиции на Мравински. Мравински не се срещаше с никого, той стоеше абсолютно настрани. Той си имаше отделна стълба. Значи сградата на Дворянското събрание от 1834 г. има няколко входа. Това е един аристократичен стар дом, Дворянското събрание, в което е Ленинградската (днес Петербургската) филхармония. Отсреща е хотелът, близо е и паметникът на Пушкин. И има няколко входа. Защо? Всеки вход има предназначение. Оркестрантите – от един вход, персоналът – от друг вход, администрацияята – също от различен вход, Мравински – от друг вход. Никой няма право да сбърка. На всеки вход седи по една баба, която не те пуска, ако не си от съответната група. Желязно! Никъде не съм виждал такова чудо. Та слушах неговите репетиции; той никога няма да седне да ти показва. Необходимо е само да го видиш как работи. Аз много пъти съм давал примери и когато се върнах в Пловдив дадох един такъв пример. И един от оркестрантите, Бог да го прости, имаше претенции, че е много интелигентен и ми казва: „Виж какво не ми говори с литература, а ми кажи силно ли го искаш или тихо.“ И аз престанах. Например Мравински иска пианисимо при Шостакович, но то е мъртвешко пианисимо. Един път пианисимо, два пъти, три пъти – нищо не става. Обръща се към концертмайстора: „Товарищ Либерман, а вие слушали ли сте как трепти въздухът в края на гората?“ Тогава Валери Гергиев седеше до мен и той идваше, и Иван Кожухаров – също. И, Кате, в тази невероятна акустика чуваш акорд в щрайха, който трепти, вибрира, и виждаш, че всички си държат инструментите, но никой не си движи лъка и чуваш едно „А-а-а-а“ (произнася го много автентично, като последен дъх). Това никога няма да го забравя. Това беше нещо изумително. Страхотен оркестър! Тогава признавах само този оркестър и Берлинската филхармония на Караян. Аз пазя състава на Ленинградската филхармония от тогава – всеки втори музикант беше евреин. На всеки пулт имаше по един руснак и един евреин. Аз обичам евреите. По-късно започнаха да напускат, за съжаление, имаше определени условия и тръгнаха масово да напускат страната. И тогава викат Мравински в ЦК на партията и му казват: „Другарю Мравински, какво се случва при вас?“ А той им отговаря с въпроса: „А при вас какво се случва?“ Мравински беше нещо изумително – племенник на Александра Колонтай, да поясня за тези, които не са й чували името – това е първата жена посланик на Ленин, в Швеция. Мравински живееше в Естония, в нейното имение, което партията й беше дала. Той пребиваваше там и всеки ден за репетиция го караха с една Волга до филхармонията. Има такъв случай, след като почина Шостакович, на следващата година честват 70-годишнината му. Ще се свири първия концерт за цигулка, Либерман ще го свири. Мравински взима Либерман със себе си да научи концерта за цигулка. Но къде? В имението му. Купува една каса водка и един месец от сутрин до вечер работят, Мравински на пианото (той беше прекрасен пианист, започнал е като корепетитор на балет),така че с Либерман работят целия ден, а вечер се напиват – и така един месец. Пристигат в Ленинград – първа репетиция. Изсвирва Либерман концерта, оркестърът спира и започва да плаче. Целият оркестър плаче! Страшно нещо! Това са невероятни хора!
– След Ленинград продължи в Пловдив, нали?
– Продължих и се скарахме с Добрин Петков. Всъщност не точно сме се карали. Трябваше да назначат директор на филхармонията за първи път. Дотогава главният диригент отговаряше за всичко. Добрин Петков не искаше да се занимава с тези работи, естествено предпочиташе да си гледа партитурите. И тогава той реши да сложи Марко Мешулам да бъде директор. И аз му казах, че няма да мога да работя с Мешулам, че не съм съгласен.
– Вие тогава бяхте трима диригенти под крилото на Добрин Петков – ти, Емил Чакъров и Румен Байраков.
– Точно така, бяхме една симбиоза и правехме хубави неща. Аз дирижирах симфонията „Огненият ангел“ на Прокофиев, Лунният Пиеро на Шьонберг, казах ти, че Константин дойде на концерта с дъщеря си – тя беше ученичка. Тогава той ми дойде на гости и аз му подарих „Сидхарта“ на Херман Хесе. А, мога да ти разказвам много интересни неща. Например дирижирам „Огненият ангел“ – първо в Пловдив, после в София. 15 дена я репетирах, тая симфония! Идва Фонеца (Трифон Силяновски) след концерта и ми казва: „Какво направи ти бе, страхотна работа!“ Идва Добрин и аз го питам какво мисли. Не беше много доволен и аз му казвам: „Силяновски ми каза, че било много хубаво.“ „Трифон изобщо не беше в залата.“, ми казва Добрин Петков. Разправям ги тези работи с най-хубаво чувство – защото всички те (Бог да ги прости и мен някой ден ще ми прощава Господ) бяха личности, музиканти.
– Да се върнем към хронологията – напускаш Пловдив и отиваш в Русе.
– И там започвам да се уча да правя опера. Първото заглавие беше „Крадливата сврака“ на Росини само че в редакцията на Зандонай с режисьор Пламен Карталов, художник беше Иван Савов. После с Карталов правихме „Травиата”. А, като режисьор той имаше много интересни идеи. Беше подписал договор с Ловно-рибарския съюз и всеки път когато имаше спектакъл на „Крадливата сврака“ му носеха по една жива сврака, която седеше в клетка и на края на спектакъла умираше, защото свраката в клетка… И за следващия път му носеха друга сврака. После той напусна и аз станах директор. Но в операта направих повече от 20 заглавия. Първия път в Русе бях от 1982 до 1990 г. И после заминах за Сан Марино. Преди това Донев ме беше назначил в софийската опера, но заминах. Всъщност Влади Симеонов беше починал и ми дадоха да ръководя оркестъра му. И с този оркестър направихме голямо турне, отидохме и в Сан Марино. Тогава министър на културата беше една много симпатична жена (тя почина), която е била приятелка с Людмила Живкова. И тя дойде да ми предложи да направя в Сан Марино подобен оркестър. И подписахме договор и в Сан Марино направих този оркестър – изкарах 7 години.
– Получи и орден там…
– Дадоха ми най-големия орден Санта Агата (Санта Агата за католиците е покровителката и на музикантите). Заедно с Катя Ричарели. Когато Рената Тебалди почина, направихме с Ричарели концерт в нейна памет и ни дадоха този орден. Няколко години преди това го беше получил Рикардо Мути. Тогава ми платиха, спомням си, 5000 евро, които си бях обещал да ги дам на едно сиропиталище в Русе. Но в Русе направих оперен репертоар – почти всичко от Верди, две опери от Пучини, Чайковски, Глинка… Достатъчно!
– Дирижира и много българска музика. Кои композитори ти беше най-приятно да дирижираш?
– Имаше само двама, които не понасях да дирижирам, но се случваше. Няма да казвам имена, защото имат наследници. Но с останалите композитори нямах проблеми.
– Имаше ли случаи, в които да предлагаш на композитора някакви поправки в новото произведение?
– Не, никога не съм си позволявал тогава такова нещо. Доста по-късно съм го правил, но тези композитори бяха по-големи музиканти от мен и бяха много грамотни. Няма да забравя втората симфония на Цветан Цветанов. Правих я за първи път. Тя беше уникално произведение. Защо не го свири никой? Оправдават се „Не мога да намеря партитура“ А Цецо беше страшен композитор. Много рано почина. (На 50 години) Аз мога да намеря партитура и материал, но никой не иска да свири Цветанов. Предлагам го няколко пъти, никъде не го приемат.
– А от т. нар. съвременни композитори?
– Разбира се Шостакович и Прокофиев. Правил съм Веберн, Шьонберг, Берг, Мартину… Онегер съм дирижирал много…
– А от днешните композитори? Спомням си, че в Пловдив прави “Страсти по Давид” на Георги Арнаудов – това беше през 2008 г.
– Аз днешните композитори много не ги тача, да ти призная. Много са измислени, такива. Но на Джото (Георги Арнаудов) много ми харесва работата. В Италия правих много съвременна музика. Бяха луди за съвременни композитори. Познавах се с Лучано Берио, ходих във Флоренция и директорът на оркестъра ме водеше при него за да говорим по неговите партитури. Правих каденците, правих Фолксонгс. Има един друг композитор, Джакомо Манцони, голям композитор, правих негови неща. На Петинели правих Втори концерт за пиано със Серджо Мардзорати – директора на консерваторията”Верди” в Милано. Преди това, през 1986 година, Тъпков ме прати за три месеца в Милано в Скалата – тогава там бяха Мути, Абадо, Маазел. Но от Манцони дирижирах едно страхотно произведение за щрайх и две арфи – “Десет стиха по Емили Дикинсън”. Произведението представлява глисанди – целият щрайх свири глисанди във флажолети, които се дублират с арфите през цялото време. И една певица Сара Леонар – никога няма да я забравя пееше алеаторика, с камертон, защото всичко е във флажолети – тя беше англичанка. Страхотно произведение! Как съм ги правил тия работи…Там свирих със сестрите Катя и Мариел Лабек – Менделсон-Втори концерт, с Миша Майски – Шуман-концерт, с цигуларя Вадим Бродски – Дворжак, с Лазар Берман – оригиналния Първи концерт на Чайковски, който започва с арпежи в началото, не с акорди. Също и със Сиприен Кацарис. Поканих го в Пловдив, след като се върнах от Сан Марино и той свири концерти от Моцарт и Равел. Поиска да го заключа в залата с рояла вечерта преди репетицията и свири там цяла нощ – свири, подремва, пак свири…На сутринта беше готов за репетиция. После свирихме тук, в София – брилянтен Моцарт направи, а концерта от Равел – в темпо, което затрудни оркестъра. Нашите академични кадри тук казаха, че така Моцарт не се свири.
– Къде си се чувствал най-добре като диригент? В Сан Марино ли?
– Най-добре се почувствах с оркестър „Чайковски“ в Москва. Три пъти дирижирах този оркестър, двата пъти беше в зала „Чайковски“. Там съм се чувствал най-добре – и с оркестъра, и с публиката. Това е оркестърът на Владимир Федосеев – той е вечен там, от 1974 година.
– Преди това там беше Рождественски.
— Да, Федосеев още е там – вече е на 92 години. Там е наистина изключително. Първо се работи както трябваи, после публиката е такова изумително нещо! Последния път правих Шуман – Четвърта симфония. Залата беше претъпкана. И като излизам на сцената и се обърнах към публиката – гледам на двата два реда отпред седят студенти, всичките с партитури – като че ли са в клас. Там още от първия път, когато правих Реформационнната на Менделсон, оркестърът ме залюби. И ме канят отново. И като свърши Шуман-симфонията настъпи една тишина. Аз доста се притесних. И изведнъж като избухна цялата зала, обръщам се и гледам всички станали на крака. Нещо невероятно, все пак аз за тях кой съм – освен че може и да са ме мислили за роднина на вожда и учителя. Дори някои ме питаха: „Ама вие не сте ли наследник на онзи, който със Сталин…“ (смях) Къде ли не съм дирижирал, но такова нещо не съм преживявал.
– Не можеш да кажеш, че на руския оркестър не му се работи.
– Ама то няма другаде оркестранти, на които да не им се работи, освен на българските. Е, сега в Латинска Америка не знам точно. Но чакай… Неотдавна дирижирах малкия радиооркестър в Мюнхен с Красимира Стоянова. Тя ме покани и правим концерт он лайн – по време на пандемията. Там също много не им се работеше. Но в оркестъра германците бяха малко. Концертмайсторът им беше мексиканец, водачът на втори цигулки – китаец, водачът на контрабасите – американец. И питам: „Къде са германците?“ „А, германците вече не се занимават с тая работа“ – ми казват. Програмата беше изцяло Пучини. И имаше няколко оркестрови номера. И един танц на вилисите – безумно труден и те не могат да го изсвирят. Той върви отначало до край в бързо темпо. А те, като им стане трудно, започват все по-бавно и по-бавно да свирят. И аз им казвам: „Извинявайте ние не свирим Брукнер, ние свирим италианска музика, италианците не са толкова умни, това е бърз танц“ И идват при мен и ми казват: „Маестро, може ли да го запишем това на парчета?“ „Защо?“ – питам. “Ами защото като е он лайн ние ще вземем да спрем, а така, ако тръгнем да спираме тонрежисьорите ще включат записа.“ Представяш ли си? Немски оркестър в двайсет и първи век! Те така работят. Запишат 15 такта – почивка, пушат си цигарите, след това още 15 такта. Не са свикнали да държат темпо. Ами на по 15 такта! То и в нашето радио го има това, добре че все пак има концертна дейност.
– Как би определил професията на диригента днес, от гледна точка но толкова големия опит, който имаш?
– Влади Симеонов, моят преподавател по дирижиране много обичаше ракия. И баща ми го канеше – моят дипломен концерт беше в Бургас, още като отидох там. Дойдоха Влади, Пипков, Константин Илиев. Аз тогава правих Концерта за кларинет на Пипков – с Петко Радев и Добри Палиев и „Ероика“ на Бетовен. И баща ми хвана Влади. Да се почерпят. И Влади ми казва: „За какво ти е да ставаш диригент? От момента, моето момче, в който се качиш на пулта ще започнат да ти ядат краката, докато не слезеш от пулта.“ Така че това е определението, което мога да ти дам и аз за професията на диригента. Който ще да е, те не са намерили някого на когото да не ядат краката. Най-гениалният, най-невероятният – това е психология. Дирижирането е диктатура. Никой не обича диктаторите. Но! При диктатурата може да се случи нещо хубаво. При демократизация на творчески процес нищо такова не може да се случи. Когато е имало фараони са строили пирамидите. Това е! Това е диригентската професия. Като ми кажат: „Ние вече не работим така…“ А бе (ти това си го писала много пъти) аз го разбирам, но ти трябва да си в оркестър, който постоянно държи на нивото си, който не пада под него, при каквито и да е обстоятелства. И този, който дойде, за да допринесе нещо повече – тогава ашколсун!
– Тук не говорим за такива оркестри.
– Не!
– И все пак – така, като някаква твоя равносметка – ти не си от най-веселите хора, които познавам, но си свършил колосално количество работа и все в името на музиката. Дал си на хората много хубави преживявания. Имаш почитатели. Не ми казвай, че съжаляваш, че си станал диригент.
– Не, не съжалявам, всички знаят, че аз съм работохолик. В момента, в който престана да дирижирам, аз си отивам от света. Не мога без това. И най-страшното е, ще го споделя с теб, че вече знам как да го правя. Добрин Петков, на смъртно легло, е казал на жена си – тя ми го каза лично: „Защо бе, Вера, сега, когато знам какво да правя трябва да си отивам?“ Това е диригентът. Той късно разбира какво трябва да прави. А това – на 25, на 35 години да му викат „маестро“, това е светотатство. Той чирак не е даже. Но при нас – дори мои ученици, той още не чува както трябва, не може да си оправи ръцете и му казват „маестро“. Как ще си маестро, маестро значи майстор!
– И другото, което мен ме възмущава е, че тук се счита, че хора на 70-80 години вече трябва ги няма, да мрат. Онзи ден слушах Херберт Бломщет – на 97 години дирижира (и то как!) и има планове за бъдеще.
– Какво говориш? Пак ще ти кажа за Москва. Отивам там и ме питат „Вие къде работите сега?“ „Пенсионер съм“ – казвам. „Ама у вас пенсионирате ли диригенти?“ Федосеев е на 92 години и никой няма намерение да го пенсионира. Как ще пенсионираш диригент? Той тъкмо вече е станал такъв. Разбира се не е нужно да става за резил на пулта, но човек може да прецени. Гледах Федосеев – дирижира с малки движения, пестеливо, но такава мъдрост струеше от него. С такива съотношения, пропорции… Гергиев ли? Припаднах от възторг. Точно сега, когато знам и мога. Разбира се аз още трябва да уча, да знам. Сега чета една книга на Лао Дзъ, която се казва „История на пътя“. Пътят е този, който трябва да се следи. Пътят. Не целта, а пътят. Спреш ли пътя – довиждане! Там има двустишия, които ще ти цитирам и спираме дотук: „Мъдрият не е начетен, начетеният не е мъдър.“ – това е първото. „Красивата реч не е вярна, вярната реч не е красива.“ – това е второто.
Честит рожден ден, Майсторе! Бъди на пулта още дълги години!